В края на ХХ век българското изкуство, случващо се вече в контекста на един „отворен“ свят, започва да експериментира и да търси себе си, своите специфични теми, естетика и място на международната сцена. Докато институциите, наследници на старото време, продължават да разделят изкуството на форми, жанрове и техники, да го поставят в категории, секции, специалности и професорски класове, художниците на новото поколение започват смело да експериментират и сместват медиите. Фотографията се превръща в едно от неизменните изразни средства на съвременното изкуство.
Някъде там, между фотографията като част от арсенала на съвременното изкуство и професионалната, която се случва и представя на специализирани международни конкурси, срещи и форуми, своя идентичност намира и новата вълна художествена фотография в България. Едни от основните действащи лица са Мисирков и Богданов. Макар днес те да работят най-вече в сферата на документалното и пълнометражното игрално кино с основаната от тях продуцентска компания „Агитпроп“, тяхната работа в сферата на фотографията има важен принос в развитието на сцената в България. Борис Мисирков и Георги Богданов завършват операторско майсторство в НАТФИЗ, след което преминават едногодишен курс във „Фабрика“ на Оливиеро Тоскани в Тревизо, Италия. Тоскани е сред легендите на рекламната фотография и близо двайсет години прави кампаниите на италианския моден гигант “Бенетон”. След завръщането си от Италия двамата основават Българското фотографско сдружение и студио „Агитпроп“, които от 1998 г. намират своя дом в К.Е.В.А. (Клуб за естетическо възпитание на артиста) в двора на НАТФИЗ. В следващите четири години доскорошната лавка, възстановена и ремонтирана от Мисирков, Богданов и съмишлениците им, се превръща в едно от най-активните места за срещи, разговори, изложби. Само за четири години Българското фотографско сдружение организира там над 50 български и международни изложби. През 2002 г. бурният живот на К.Е.В.А. достига своя край. Мисирков и Богданов пък се ориентират към свои собствени артистични проекти, както и все повече към развиване на продуцентската им компания „Агитпроп“ заедно с продуцентката Мартичка Божилова.
Мисирков и Богданов успешно комбинират в работата си професионални фотографски техники и подходи с концепция и послание. „Нова митология“ (2000-2001) например, представя новите икони произлезли от масовата култура на 90-те в България. Yalta Beach Portraits (2002) и ID 2000 (1999) също остават емблематични в най-новата историята на българското изкуство. Двамата автори имат и богат опит в комерсиалната, рекламна и лайф-стайл фотография. Още през 90-те двамата работят за списания като „Егоист“ и „Едно“ - издания за новия млад градски човек. Мисирков и Богданов заемат тази инсценираност на медийния образ и я използват с критична дистанция в своите авторски проекти. В проекта си „По следите на светлото бъдеще“ (2005), който е реализиран в рамките на Визуалния семинар, организиран от Института за съвременно изкуство - София, двамата автори поставят въпроса за бъдещето и мечтите на първото поколение на демокрацията. След като и двете издания - „Егоист“ и „Едно“ остават в историята на книжния пазар, през 2009 г. се появява друго ключово списание, този път с чуждестранен бранд и силно международно съдържание - VICE, артистичен директор на което е Гергана Мудова-Гати, която преди това е едно от ключовите лица и на „Егоист“. Гати и фондация “Музис”, която тя представлява заедно с Иван Мудов организират периодично изложби на съвременна фотография в България, които показват международни имена на съвременната фотография като Мери Елън Кларк, Бен Ритър и Райян Макгинли. За споменатите медийни издания работят по визуалната идентичност колективи като Постстудио и артистични директори като Васил Илиев (Шимбата). Именно от „Егоист“, „Едно“ и VICE започват редица фотографи, които по-късно развиват собствен стил като Лубри, Михаил Новаков и по-млади като Златимир Араклиев. В авторската си практика те продължават да снимат неподправената реалност на улицата, клубовете и интимния свят на своето близко обкръжение и извън лайфстайл примамливата страна на нещата.
Милен Радев, Марица Колчева, Яна Лозева, Гергана Петрова също по един или друг начин документират живота на новото поколение - партитата, кича, абсурда и следите на 90-те.
Яна Лозева
Пряка светлина, 2014.
Фотография
Детайли
- Материал: архивен отпечатък
- Широчина: 70.00 cm Дължина: 100.00 cm Дълбочина: cm
Яна Лозева
Пряка светлина, 2014.
Фотография
Детайли
- Материал: архивен отпечатък
- Широчина: 70.00 cm Дължина: 100.00 cm Дълбочина: cm
След 2007 г. и първата му софийска изложба в галерия „Пистолет“ Лубри започва активно да присъства на сцената за съвременно изкуство. А през 2011 г. кураторката Вера Млеческа го представя в рамките на платформата „Фон: Млади автори“ на галерия “Сариев”.
Лубри е фотографът на странните нощни градски персонажи. Независимо дали на партитата в София или по улиците на Ню Йорк той успява да улови лекотата и удоволствието на нощния живот. Във фотографията му липсва каквато и да било цензура или претенция, той снима, изтощени party monster-и, драг кралици, бездомници или просто интересни хора.
Друга ключова фигура на новата вълна българска фотография е и Михаил Новаков, който подобно на Лубри, улавя в снимките си ритъма на градското живеене.
Важно е да се отбележи, че този тип фотографска образност бързо намира място и в институционален контекст. Михаил Новаков е представен със самостоятелната изложба „Коли, мацки и пейзажи“ през 2012 г., а Лубри с „Еклектики“ през 2016 г. в галерия “Васка Емануилова”, филиал на Софийска градска художествена галерия. СГХГ има ключова роля и за припознаването на фотографията в контекста на съвременното изкуство чрез основаването на фонд „Съвременно изкуство и фотография“ още през 2004 г. от кураторката Мария Василева.
Мнозина от тези млади фотографи посягат към любителски или полупрофесионални лентови апарати от 80-те и 90-те години и запечатват момента в стила на snapshot (моментна снимка). Така характерната зърненост на филма, специфичната цветова тоналност на различните търговски марки лента, както и момента на случайност в светлинната среда остават характерни следи върху кадъра. Фотографите използват различните ефекти като преосветяване от заслепителната светкавица, докато друг път търсят дълбочина и дифузното осветление, което им придава известна носталгичност. Все пак, важното остава самият обект на снимката, а премислената композиция, както и осветлението са на втори план, ако изобщо ги има, едва след човека, случката, куриоза... От началото на 2000-ите години се появяват и нови пространства, които търсят и излагат съвременна фотография. Така например през 2004 г. галерия “Сариев” започвала първоначално като място за керамика и фотография и до сега застъпва фотографията в програмата си, наред с други медии. Друго важно пространство е и галерия „Ластици“, основана от фотографите Марица Колчева и Десислав Лилков през 2012 г. в София първоначално като принтшоп. Година по-късно „Ластици“ се премества в много по-голямо пространство на ул. “Герлово” и вече с променена концепция – място за изложби, библиотека за фотографски книги, както и място за фотографски събития, уъркшопи и др. През 2014 г. пък към колектива се присъединява и Любомир Атанасов, с когото преместват галерията в квартал “Капана” в Пловдив, когато в контекста на програмата „Европейска столица на културата“ занаятчийският квартал трябва да се превърне в средоточие на творческите индустрии. „Ластици“ устоява на светкавичната джентрификация само две годни и затваря врати през 2016 г. През годините на своето съществуване галерията представя изложби на автори като Яна Лозева, Милен Радев, Димитър Кенаров, Райна Власковска, Гергана Змийчарова и др.
Яна Лозева
Ела при мен, 2018.
Фотография
Детайли
- Материал: архивен отпечатък
- Широчина: 100.00 mm Дължина: 70.00 mm Дълбочина: mm
Друго пространство за фотография, което съществува и до днес, е галерия „Фотосинтезис“, която обаче е много по-класическа в разбирането си за фотографията. В последните години все по-отчетливо там се забелязва и присъствието на друг фотограф, който е един от малкото в България, които успяват да направят адекватна връзка между документалната фотография и съвременното изкуство. Това е Никола Михов, който от края на 90-те и началото на 2000-ите живее в Париж. Там той започва заниманията си с фотографията и постепенно се ориентира към документалистиката. Между 2009 и 2012 г. той развива проекта „Forget your past“, в който проучва и заснема социалистически паметници из цяла България. Проектът, който е представян многократно в най-различни изложби в България и чужбина, съществува и под формата на фотографска книга, издадена от ИК “Жанет” 45. Друг школуван в чужбина фотограф е Ивайло Стоянов, завършил в Германия. В неговата практика той отделя голямо внимание на материализирането на снимката във висококачествен принт и респективно рамкирне. Авторът търси едно абстрактно внушение на предметите, които той заснема в града или природата като изследва техните структури, фактурност и обеми и впоследствие манипулира снимката със средствата на софтуера, създавайки самостойни естетизирани образи.
През 2013 г. Никола Михов и Ивайло Стоянов създават онлайн платформата Bulgarian Photography Now (http://www.bulgarianphotographynow.com), която цели да бъде своеобразен архив на най-значимите явления в българската фотография. В нея намират място проекти на български и чуждестранни фотографи, работили в България. Други автори, които също работят в сферата на документалната фотография, но успешно намират място и в контекста на съвременното изкуство са Пепа Христова (Берлин) и Веселина Николаева (Утрехт). Фотографиите, които двете индивидуално създават са резултат от продължителни проучвания, които се пресичат с полетата на различни хуманитарни дисциплини, като антропологията или социологията, върху определени сегменти на социума. В своя проект Sworn Virgins (“Заклети девици”) (2008-2011) Пепа Христова изследва трансформацията на пола през призмата на социалната роля и под тежестта традицията в изолирани места в Албания. Веселина Николаева също се стреми да показва серии от фотографии, които пълнокръвно разкриват съществуването на един малък социум и връзките му с външния свят, било то училище или едно гето. Тази социално ориентирана фотография, остава като цяло представена главно от базирани другаде автори. В практиката на живущите в България фотографи тя не отсъства, но е представена в повечето случаи в отделни кадри и без да е подкрепена от задълбочено изследване. В последните години все по-популярен става и жанра на фотографската книга. През 2017 г. основаният от Десислава Панчева Sofia Art Book Fair е с фокус изцяло върху фотографски книги, а ко-куратор е Никола Михов. В изложението и съпътстващата програма се включват редица автори от най-новото поколение, експериментиращи с фотографията, сред които София Грънчарова и Максимилиан Праматаров. Никола Михов пък прави „ремикс“ на проекта си „Forget Your Past“, като моли съвременни художници да работят (буквално) върху книгата му. В изложбата със свои намеси върху книгата се включват Антон Терзиев, Атанасов, Вито Валентинов, Весела Михайлова, Калин Серапионов, Калоян Илиев – Кокимото, Калия Калъчева, Кремена Николова, Ивайло Стоянов и Велин Петков, Мария Налбантова, Мартин Ангелов, Мария Вълкова, Недко Солаков, Николай Панайотов, Лъчезар Бояджиев, Надежда-Олег Ляхова, Стефан Николаев, Станислав Беловски, Ясен Згуровски и др.
Друга все по-налагаща се тенденция в последните години е и работата с намерена фотография. Автори като Радостин Седевчев, Тихомир Стоянов или Желко Терзиев интерпретират по различни начини темата за миналото и спомените, създавайки инсталации с намерени по битаците снимки и материали.
Радостин Седевчев
“The beauty of a naked body is felt only by the dressed races”, 2013.
Книга
Детайли
- Фотограф: Радостин Седевчев
- Материал: Намерено списание, акрилна боя, молив
- Широчина: 16.00 cm Дължина: 21.00 cm Дълбочина: 0.40 cm
- Размери: 17 страници
Радостин Седевчев
“The beauty of a naked body is felt only by the dressed races”, 2013.
Книга
Детайли
- Фотограф: Радостин Седевчев
- Материал: Намерено списание, акрилна боя, молив
- Широчина: 16.00 cm Дължина: 21.00 cm Дълбочина: 0.40 cm
- Размери: 17 страници
Радостин Седевчев
Кавър (детайл), 2017.
Инсталация
Детайли
- Фотограф: Радостин Седевчев
- Материал: Гум-бихромат, картон, поливинилацетат, мастиленоструен печат, маркер, графит, цветни моливи.
- Размери: вариращи размери
Отвъд авторите, които малко или много се профилират във фотографията, тя, разбира се, става едно от средствата и на много художници смесващи различни медии в практиката си от 90-те насам. Фотографията е един от многото инструменти за художниците да визуализират своите идеи. Например тя им служи да конструират наратив или да документират определени аспекти на социалните връзки на съвременния живот. Камен Стоянов в своя Hallo Lenin (2003) представя в няколко отделни кадъра себе си стъпил на пиедестал на паметник. От определен ракурс, с каскет авторът забележително прилича на Ленин, чиито образ е премахнат от обществената скулптура след 1989 г. В случая Камен Стоянов документира един перформативен акт със средствата на фотографията. Такава е и фотографията на Лъчезар Бояджиев “Колко пирона в устата? Автопортрет с 2 кг. 12.5 см дълги пирони в устата” от 1992 -1995 г. (How many nails in the mouth? Self-portrait with 2 kg 12.5 cm long nails in the mouth, 1992-1995), която именно служи като документ от действието.
Лъчезар Бояджиев
Колко гвоздеи в устата? Автопортрет с 2 кг, 12.5 см-ви пирони в устата, 1992.
Живопис
Детайли
- Материал: дигитален печат върху хартия
- Широчина: 60.00 cm Дължина: 80.00 cm Дълбочина: cm
- Описание: 1992-1995
Работата "Колко гвоздеи в устата?" започна като вътрешна тревога, изразяваща рисунка с молив върху хартия, направена на терасата пред музея "Албертина" във Виена през лятото на 1992 г. По-късно тя се превърна в "Почит за Гюнтер Юкер ", част от цикъла на почитанията, показан за първи път в" Ориентация ", 4-то биенале в Истанбул, курирано от Рене Блок през 1995 г.
Други художници като Правдолюб Иванов използват фотографията подобно на принципа на намерения обект. В своята серия (Non works) художникът се натъква на редица обекти, които в отрязъка на кадъра подхлъзват съзнанието в един генеричен режим на възприятието, където предметът е банален и едновременно странен.
От феноменологичния аспект на обекта се интересува и Петер Цанев, който умножава пространствено своите инсталации от реални обекти, като ги пренася и във двуизмерния свят на фотографията и между двете се организира непрекъсната перцептивна връзка. Много художници от 90-те използват фотографията, за да запечатaт моменти от социалната трансформация на прехода, като показват буйната визуална експанзия на капитала в градското пространство и абсурдните контрасти на противоположни културни идентичности съжителстващи на една и съща градска площ. Такива са проектите на Лъчезар Бояджиев, Красимир Терзиев, Вероника Цекова, Боряна Венциславова, Александър Вълчев, Иван Кюранов и др. Фотографията е ключова медия още за редица други художници, сред които Боряна Венциславова, ранните работи на Иван Мудов заедно с кураторката Десислава Димова, Стефан Николаев, Викенти Комитски, Войн де Войн, Димитър Солаков, Мариела Гемишева, Калин Серапионов, Камен Стоянов и други. Много от тях използват медията, за да регистрират различни визуални кодове, независимо дали създадени от тях самите (Лъчезар Бояджиев (Chairs and Symbols. A project for peaceful co-identification, 1995-2001), Викенти Комитски (Начинът, по който си спомням тази сграда) или случайно открити в съвременната социална тъкан (Камен Стоянов - Инциденти).
Масовото навлизане на дигиталните камери, както и на Adobe Photoshop и различни програми за обработка на изображения правят фотографията достъпна и предпочитана медия, която предлага огромна свобода на действие и неограничени възможности. Лъчезар Бояджиев например, прави емблематичната си серия „Вакация“ от 2003 г. насам, в която заснема паметници из цяла Европа, след което изрязва самите конници от изображението. Конниците някога били представители на властта на съответното място са символично и буквално са изтрити от художника. Красимир Терзиев е също автор, който наред с видео, инсталация и обект, работи и с фотография. През 2003 г. прави серия фото-монтажи"Пост-урбанистични пейзажи", в която улични кучета в уголемен мащаб са апликирани в софийския пейзаж. По-късно пък в работата му се появява мотивът за космоса, който той интерпретира и през средствата на фотографията и дигиталния фотоколаж в редица работи като „Семейство“ (2015), „Apollo Melanin Programme“ (2018), „Apollo Albino Programme“ (2018) и др.
Основно с видео и фотография се занимават живеещите в Париж художници Валентин Стефанов и Нина Ковачева. През 2018 г. в рамките на фестивала „Фотофабрика“ двамата представиха в СГХГ изложбата „0 за черно, 1 за бяло“, която проследяваше фотографските им проекти през годините. Боряна Росса прави редица фотосерии и фотопроекти, които продължават феминистките и политически послания в работата й. Такива са например „Робот, революция, онанизъм!“ с Олег Мавромати от 2004 г., „Амазонска броня“ и „Перверзни зеленчуци“ от 2013 г. Боряна Росса често обвързва фотографията със своята практика на пърформанс артистка. Фотографиите и освен, че са документ от нейни пърформанси придобиват самостоятелен живот в галерийно пространство. Те са специално заснети и допълнително естетизирани от подредбата в пространството, редуването на различни формати и комбинирането и с различни други медии като видео, които художничката организира в една цялостна инсталационна среда.
Наред с Боряна Росса, Даниела Костова е също от „българската диаспора“ художници в САЩ. В последните години Костова прави хиперреалистични фотографски инсталации и серии, в които се занимава с различни социални теми и проблеми на американското общество - от семейството и възпитанието до културните различия и страха. Художниците от най-младото поколение търсят във фотографията нови възможности за изразяване. Младата художничка, базирана в Берлин, Марта Джурина например, комбинира класическата техника на фотограмата с живопис. Марта Джурина буквално рисува със светлината като насочва светлинни лъчи от спектъра на светлината върху фоточувствителна хартия, за да получи техния спектрално противоположен цвят. Техниката изследвана от най-смелите оригинални експериментатори на школата “Баухаус” като Лазло Мохоли-Наги, разкрива пред младата художничка възможностите да работи, както със светлината, така и с материалността на фотографията. Тя работи със самата фотохартия, като и придава различни форми, така че произведението и се превръща самостойна скулптура с обем и ритъм, която тя инсталира на различни от хоризонта на зрителя височини. Мартин Атанасов (с творчески псевдоним Атанасов) пък работи на границата между концептуална фотография, колаж и фотокнига. София Грънчарова избира и уголемява фрагменти, отпечатъци или изображения от модни списания, които после интегрира в текстилни инсталации.
Така фотографията от последното десетилетие се обогати от много нови имена и различни технически прийоми, както и разшири значително тематичния си диапазон. Може да се каже, че фотографията днес в България се радва на широка публичност, институционално представена е и присъства във целия спектър на визуалното изкуство.