Една история за художник, правата му, защитата им и още нещо

(из практиката на адвоката)

от Ивана Мурджева

Знаете ли какво означава съдебна практика? Достатъчен брой съдебни решения, постановени при решаването на идентични казуси, които дават представа за систематичното тълкуване и прилагане на правните норми от съда, при присъждане в полза, съответно в отказ, на определена теза, защитавана от страните по делото. Съдебната практика е важна, защото тя въоръжава с аргументи както съда, така и страните. Освен това, при по-задълбочен преглед и анализ, съдебната практика може да даде информация за обществените нагласи, за нагласите на законодателя, за волята на съда да коригира поведението на страните, приемайки или отхвърляйки аргументи от защитните тези.

Започвам с това, малко странично за темата въведение, за да насоча вниманието върху значението на защитата на правата на създателите на художествени произведения, не само от гледна точка на частния интерес, но и от гледна точна на влиянието което би имало това върху цялостното подобряване на средата, върху колективния ни живот. Ще ви разкажа конкретен казус със заличени данни на страните, но с конкретика по отношение на съдържанието.

Историята
Непосредствено след демократичните промени в страната, общинска образователна институция, вероятно въодушевена от вятъра на промяната, но и все още под контрола на едно догматично време, в което образованието бе преди всичко дисциплина и респект, възлага на известен български художник изработването на авторски проект за стенопис. Проектът трябва да се изпълни в пространство посочено и стопанисвано от образователната институция и да включва изображения, подходящи за родолюбивото и високо естетическо възпитание на учащите се. Подписан е договор за възлагане и изработка по реда на действащото към тази дата законодателство. Какви точно клаузи е съдържал договора не успя да се уточни тъй като 27 години по-късно такъв не се намери запазен при нито една от заинтересованите страни. Проектът е изпълнен, както се казва на правен език, при спазване на най-добрите практики, съответстващи на възложените дейности. В резултат на това образователната институция получава авторско произведение с висока стойност, което се задължава да опазва, да не нарушава негова цялост, да не нанася промени в него, винаги да осигурява достъп на автора до произведението, както и винаги да оповестява името на автора при репродуциране на произведенията. Логично възниква въпроса откъде е известен обема права и задължения на страните във връзка с създадения стенопис, ако договора между тях не е открит. Всяко едно от посочените тук задължения и съответно право възниква по силата на закона. Новият и действащ до сега Закон за авторското право и сродните му права е приет през 1993 г., като отменя Закона за авторското право от 1951 г.. И в двата посочени закона, макар с различна формулировка и с различна степен на присъствие на държавата, авторските права са защитени в пълния им обем. Това означава, че независимо от датата на подписване на договора, същия не е можел да съдържа клаузи противоречащи на закона. Тоест авторът, създавайки своето произведение, се е ползвал с пълна защита и за потвърждаване на това, не е необходимо нищо повече от нормите на действащия закон.

Но да се върнем на историята
Художникът изпълнява възложеното, стенописът е изпълнен. Художникът не подписва работата си. Защо? Въпрос на лични убеждения или увереност, че няма как да бъде допусната злоупотреба с името и творчеството му? Включва работата в своята творческа биография и благодарение на това историята има продължение.

Историята има продължение
27 години по-късно, по повод на своя ретроспективна изложба, художникът се връща в образователната институция, за да документира своята работа. Тук ми е трудно да избера думата: с недоумение, почуда, ужас, художникът намира собственото си произведение преработено, най-вероятно „подобрено“ според изискванията на времето.  Централният образ на композицията е старателно заличен и прерисуван в стил несъответстващ на цялостното изображение, с доста по-посредствени качества, без професионалните изисквания за синтез с пространството и композиция, заложени в първоначалния проект. Грубо е нарушена целостта на произведението, като същото е загубило своя облик и автентичност. Нищо не показва намесата в произведението да е продиктувана от необходимостта да се предприемат спешни мерки за спасяване на стенописа. Върху останалата част от него няма следи от повреди. Разбира се, художникът не е уведомяван за тази намеса и не е получавано неговото съгласие. Ръководството на образователната институция, вече сменяно многократно в годините, е силно изненадано да разбере, че рисунката в коридора има автор и че този автор е от плът и кръв и освен това същия настоява за възстановяване на стенописа и за изплащане на справедливо обезщетение за нанесени вреди.

Започва спор между страните
Първо, образователната институция твърди, че художника е самозванец, тъй като под работата няма подпис, няма доказателства, че той е авторът на произведението. Този аргумент лесно се преборва с предоставянето на документация от страна на автора, която по безспорен начин го легитимира като създател на произведението. Следващият аргумент на образователната институция е, че ако няма договор, няма ангажименти.  Тоест, ако художника не докаже, че му е било възложено, той не може да изисква нищо, така да се каже, дори и авторските му права се преклудират някак. Тук вече изложих аргументи в полза на закона, който защитава художника и правата му по-силно от сключения договор. Ще отворя една голяма скоба в сърцевината на тази история, за да кажа, че договорите все пак имат значение за защита на правата и при тяхното сключване е важно да се държи сметка за обема задължения поемани от страните. Договорите, разбира се, не могат да противоречат на закона, но е добре да се знае, че не рядко правата на страните, възникват и се защитава по силата на договорите, сключени между тях. Разбира се, също така е добре договорите да се съхраняват и пазят.

Но да продължим историята. Възникналият спор между страните се задълбочава и не може да се постигне споразумение. Какво иска художникът – възстановяване на автентичния облик на стенописа, като разходите за това бъдат поети от образователната институция и заплащане на обезщетение за нанесени нематериални вреди, свързани с уронване на личното достойнство на автора. Какво иска образователната институция – нищо конкретно, представителите й напълно недоумяват защо не е редно да се рисува върху чуждо произведение, периодично намеква, че няма данни да са възлагали изрисуването на коридора т.е. намекват, че става дума за незаконно създаден графит, а не за авторски стенопис, към който те нямат ангажимент и имат право да го дооправят, както им се струва за добре. Тук, разбира се, трябва да посоча, че защитата на правата задължително представляват значителен стрес и изисква значителни усилия от страна на авторите. Доказването на очевидни факти свързани с авторството често е обидно за професионалния статус на художника. Обидно е и поведението на ответната страна, която не само, че няма уважение към авторския труд, но и като цяло няма отношение към  стойността на художествения образ. Дали това ще е авторски проект, художествена мазилка, принт или нещо друго в цвят, няма значение и не формира специфично отношение.

Нашата история, както става очевидно, върви към съда
Със съвместни усилия страните ще създават съдебна практика. Съдът ще преценява силата на аргументите и ще присъжда по справедливост и съобразно закона. Делото завършва със споразумение между страните. В хода на процеса, образователната институция предлага на художника да  изплати изцяло поисканото от него обезщетение и да се ангажира с възстановяването на стенописа. Авторът е защитен и е получил справедливост. Какво е научила образователната институция? Трудно е да се каже. Дали това няма да се повтори? Трудно е да се каже. Дали това ще доведе до цялостно подобряване на средата и отношението? Трудно е да се каже. Но е едно добро начало в тази посока.

Защо разказвам всичко това?

Защо е важен този казус?

Какво показва той и за какво може да бъде полезен?
Разказвам тази история, защото е една от малкото стигнали до решение. Не са много случаите, в които авторите са настоятелни и постоянни в желанието си да защитят правата си, още повече когато се отнася до права върху художествени (визуални) произведения. Далеч по-богата е практиката свързана с защита на правата на артистите изпълнители, музикалните продуценти, авторите на музика, режисьори, сценаристи и оператори. За  съжаление визуалните артисти са по-плахи и по-неуверени, да могат да постигнат резултат при защитата си. Разбира се, за това има обяснение и то е свързано с голямата тема за пренасищането на средата с визуални средства за изразяване и все по-слабата защита на образите от злоупотреби и нерегламентирано използване. В съвременните стандарти образът придоби статут на общодостъпност. Мрежата предлага неограничен ресурс от бази данни, които интерпретират и предлагат за свободно ползване  огромен брой изображения. От визуалните артисти се изисква двойно по-голямо усилие в старанието да защитят своя труд и авторство. Често това е икономически неоправдано, свързано е с много допълнителни дейности и най-вече изисква една специфична компетентност, за съжаление непритежавана от авторите.

Защо е важна историята която разказах?
Защото не е единствена, но една от малкото получили публичност. Но, не само това. Тази история показва състоянието на средата. В една нормална ситуация, при създаден респект към художественото произведение, включително и чрез съдебната практика, този случай нямаше да стигне до съд. Образователната институция щеше от самото начало да е наясно какво нарушение е извършила и какви ще са последиците от това. Художникът щеше да търси правата си защитен от обществения респект към работата му и нямаше да е пред дилема дали и доколко си струва „да се занимава с това“. Финално ще се опитам да привлека на своя страна Марио Варгас Льоса и с неговите думи и моето старание да ги разбера и интерпретирам да ви покажа следния парадокс.

Защо е важна визуалната култура и как тя се отнася към законите и тяхното прилагане?
Един от феномените на нашата съвременност, който значително подкопава добруването ни като общество е пренебрежението към законите.  Марио Варгас Льоса твърди, че това е последица от правилата на цивилизацията на зрелището. Донякъде спекулативно, аз твърдя, че визуалното е съществен елемент от тази цивилизацията на зрелището. Пренебрежението към закона намира израз в определено гражданско поведение най-вече в безразличие и недоверие. Гражданите са склонни да игнорират закона, да го нарушават и съвсем не рядко да изразяват своето високомерие и презрение към общите норми. За някои законите са отвратителни, израз на власт и доминация на силните на деня. Това отвращение, игнориране, недоверие към законите често се изразява в злоупотреба или „пиратстване“ с художествени произведения в широк смисъл. Тези обекти изглеждат най-слабо защитени, а и повсеместното послание на визуалната среда е че всичко е възможно, достъпно и разрешено за смелите. Злоупотребата с образи е навсякъде и масово практикувана. Умишлено употребявам думата „злоупотреба“, а не „кражба“, като намирам първата за по-силна и по-всеобхватно описваща състоянието, при което художникът е поставен в ситуация с неговия труд да се злоупотребява, не просто да се краде от него. 

Парадоксално, но факт
Развитието на визуалната култура може да доведе до подобряване на законодателната среда. Дали художниците са се замисляли за това?

И сега ще си позволя един дълъг цитат от поддръжника ми в тази теза:
„Безразличието към закона неизбежно ни насочва към духовните измерение на социалния живот. Силното компрометиране на политиката несъмнено произтича от краха на духовността, защото в минали епохи, поне в Западния свят, тъкмо духовността обуздавала властимащите, когато нарушавали нормите и вършели произвол. Когато тази духовна закрила над колективния живот се е изгубила, в обществото надигнали глава всички демони, довели до израждането на обществения живот, внушили на гражданите, че в политиката няма да открият нищо благородно и човеколюбиво, и я принизили до занимание потънало изцяло в безчестие“ [1].

С това искам да кажа, че защитата на авторските права е въпрос на отговорност пред колективния ни живот. Вярно това преминава през невъзнаградени лични усилия и често е свързано със загуби, но общия резултат си заслужава усилията.

Надявам се, сега разбирате, защо е важна съдебната практика, защо започнах и завършвам с нея. Често, текстове като този се фокусират върху общата рамка на защита, дават информация за правата на авторите и възможностите за тяхното реализиране. Според мен, проблемът трябва да се изследва в светлината на неговата колективна значимост и от тези изводи да се търси насърчение и повишаване на активността на авторите при защита на нарушените им права. Законите са ясни, липсва ни съдебна практика. Дали художниците са се замисляли върху това?

Няколко аргумента в повече
Разказаният казус, освен фокус върху общата рамка на защита, отваря въпроса и за присъствието на изкуството в публична среда. Резонни биха били въпросите свързани с положителните и съответно негативите реакции на зрителите, породени от съпреживяването на едно и също пространство с художественото произведение. Напълно възможно е произведението да не се харесва, да предизвиква обществено възмущение, да провокира негативни реакции  до настояване за промяна на неговото съдържание или премахването му изцяло. Как в този случай се разпределя отговорността и какви са средствата за защита на автора?

Да започнем оттам, че поставянето на художествено произведение в публична среда не е и не бива да бъде резултат от еднолично административно или облечено в друг акт на власт решение. Обикновено правилната предварителна подготовка изисква анализ на потенциалното въздействие или правилно изградена представа как обществените нагласи ще посрещнат и отразят в поведение намесата в публичната среда. Отговорен за това предварително проучване и ако щете създаването на предварително положително очакване и нагласа във Възложителя. В случаите, когато намесата в публичната среда идва от страна на автора, собственика на пространството е длъжен, ако приеме намесата, да осигури правилното и надеждно съхраняване на художественото произведение. Тоест, ако собственика на пространството допусне със свой акт – административно решение, договор, възлагане след конкурс или и др. формален акт – поставянето на художествено произведение в публична среда опазването на същото е негова отговорност.

Срещу всяко посегателство върху обекти, намиращи се под закрилата на авторското право, независимо от причината за посегателството се прилагат всички норми за закрила на автора и неговите права. В този смисъл, твърдения, че посегателството върху художествени произведения е в резултат на трайни и негативни обществени нагласи не е релевантно и не може да оправдае каквито и да било действия извършени от Възложителя или собственика на пространството без знанието и съгласието на автора. Затова и в разказания казус, обществената образователна институция не може да  защити своята теза, позовавайки се на негативни обществени оценки, променено отношение към изображенията, наложило външна намеса, без съгласието на автора. Често бъркаме тежестта на авторската защита с тежестта на обществените нагласи, давайки преимущество на последните. Напълно погрешно. Разбира се, обществените нагласи и степента на възприемчивост и култура на средата са от особено важност, но отговорността на тяхното проследяване не се пада на автора. Както вече споменах неговата активност в промяната на нагласите има други канали на въздействие, включително и чрез активна защита на правата.

И последно, но не по важност
Основен елемент в защитата на правата е осигуряването на достатъчно доказателства и аргументи в защита на автора. Едно от най-значимите доказателства е наличната документация у автора, най-вече такава свързана със създаването и обективирането на обекта на защита. Стана ясно, че често документация липса и не само такава свързана със възлагането (договори, решения, възложителни документи), но и така свързана със създаването на художественото произведение и със самото художествено произведение.

Тук основен въпрос се явява въпросът за фотографското документиране на авторските обекти. Представлява ли фотодокументирането на авторските (визуалните) обекти самостоятелен обект на авторско право, какви са правата на авторите на художествените произведения съотнесени към правата на създателите и притежатели на фотографски изображения?

Безспорно, фотографски произведения и произведения, създадени по начин, аналогичен на фотографския са самостоятелен обект на защита и техните автори се ползват с пълния обем от защита. Те могат самостоятелно да решават при какви условия да ги предоставят, репродуцират и тиражират. Името на автора на фотографското произведение задължително трябва да присъства при неговото публикуване или тиражиране. Авторът, чието произведение е заснето би могъл да има претенции върху фотографското произведение единствено, ако предварително е уговорил неговото създаване т.е. е уредил взаимоотношенията си при и по повод ползването на фотографското изображение. Уговорката за ползване на фотографското изображение (например договор между страните) не променя обема на защита на автора на фотографското произведение, но дава възможност на автора на заснетото произведение да ползва, предоставя за ползване, тиражира и репродуцира фотографското произведение. При липсата на документация у автора на художественото произведение, ползването на чужда фотодокументация е от съществена важност.

За съжаление, предварителното уреждане на отношенията свързани с нейното ползване много рядко е налице. Често е възникването на казуси, свързани с последващо уреждане на взаимоотношенията, което е доста по-сложно. Но тук категорично трябва да се каже, че без наличие на предварителна уговорка, претенциите на авторите на художествени произведения към фотографските изображения на техните работи са неоснователни. Законът не въвежда категоризиране на авторските права в смисъл на по-силно и по-слабо защитени. Създаването и поддържането на архив за художествените произведения, както се вижда е от същество значение за ефективната и правилна защита на правата на авторите. За съжаление трайното подценяване на проблема с архивирането и създаване на надеждна база от информация при авторите често е проблем в последващата защита.

Изложеното до тук иска да покаже, че защитата на авторското право, тогава, когато то е свързано с художествени произведения е комплексен акт. Отнася се както до колективната отговорност така и до индивидуалната такава на авторите. Защитата на правата освен значение за личните казуси има съществено значение за общото подобряване на нормативната и дори художествена среда.


[1] Варгас Льоса, М. Цивилизация на зрелището, ИК Колибри, 2013

Списването на тази статия е по проект част от програма Наследство на Фондация "Пловдив 2019".