Фотографията в България след 2000-та година

от Вера Млечевска, Стефка Цанева

В края на ХХ век българското изкуство, случващо се вече в контекста на един „отворен“ свят, започва да експериментира и да търси себе си, своите специфични теми, естетика и място на международната сцена. Докато институциите, наследници на старото време, продължават да разделят изкуството на форми, жанрове и техники, да го поставят в категории, секции, специалности и професорски класове, художниците на новото поколение започват смело да експериментират и сместват медиите. Фотографията се превръща в едно от неизменните изразни средства на съвременното изкуство.  

Някъде там, между фотографията като част от арсенала на съвременното изкуство и професионалната, която се случва и представя на специализирани международни конкурси, срещи и форуми, своя идентичност намира и новата вълна художествена фотография в България. Едни от основните действащи лица са Мисирков и Богданов. Макар днес те да работят най-вече в сферата на документалното и пълнометражното игрално кино с основаната от тях продуцентска компания „Агитпроп“, тяхната работа в сферата на фотографията има  важен принос в развитието на сцената в България. Борис Мисирков и Георги Богданов завършват операторско майсторство в НАТФИЗ, след което преминават едногодишен курс във „Фабрика“ на Оливиеро Тоскани в Тревизо, Италия. Тоскани е сред легендите на рекламната фотография и близо двайсет години прави кампаниите на италианския моден гигант “Бенетон”. След завръщането си от Италия двамата основават Българското фотографско сдружение и студио „Агитпроп“, които от 1998 г. намират своя дом в К.Е.В.А. (Клуб за естетическо възпитание на артиста) в двора на НАТФИЗ. В следващите четири години доскорошната лавка, възстановена и ремонтирана от Мисирков, Богданов и съмишлениците им, се превръща в едно от най-активните места за срещи, разговори, изложби. Само за четири години Българското фотографско сдружение организира там над 50 български и международни изложби. През 2002 г. бурният живот на К.Е.В.А. достига своя край. Мисирков и Богданов пък се ориентират към свои собствени артистични проекти, както и все повече към развиване на продуцентската им компания „Агитпроп“ заедно с продуцентката Мартичка Божилова.  

Мисирков и Богданов успешно комбинират в работата си професионални фотографски техники и подходи с концепция и послание. „Нова митология“ (2000-2001) например, представя новите икони произлезли от масовата култура на 90-те в България. Yalta Beach Portraits (2002) и ID 2000 (1999) също остават емблематични в най-новата историята на българското изкуство. Двамата автори имат и богат опит в комерсиалната, рекламна и лайф-стайл фотография. Още през 90-те двамата работят за списания като „Егоист“ и „Едно“ - издания за новия млад градски човек. Мисирков и Богданов заемат тази инсценираност на медийния образ и я използват с критична дистанция в своите авторски проекти. В проекта си „По следите на светлото бъдеще“ (2005), който е реализиран в рамките на Визуалния семинар, организиран от Института за съвременно изкуство - София, двамата автори поставят въпроса за бъдещето и мечтите на първото поколение на демокрацията.   След като и двете издания - „Егоист“ и „Едно“ остават в историята на книжния пазар, през 2009 г. се появява друго ключово списание, този път с чуждестранен бранд и силно международно съдържание - VICE, артистичен директор на което е Гергана Мудова-Гати, която преди това е едно от ключовите лица и на „Егоист“. Гати и фондация “Музис”, която тя представлява заедно с Иван Мудов организират периодично изложби на съвременна фотография в България, които показват международни имена на съвременната фотография като Мери Елън Кларк, Бен Ритър и Райян Макгинли. За споменатите медийни издания работят по визуалната идентичност колективи като Постстудио и артистични директори като Васил Илиев (Шимбата). Именно от „Егоист“, „Едно“ и VICE започват редица фотографи, които по-късно развиват собствен стил като Лубри, Михаил Новаков и по-млади като Златимир Араклиев. В авторската си практика те продължават да снимат неподправената реалност на улицата, клубовете и интимния свят на своето близко обкръжение и извън лайфстайл примамливата страна на нещата.

Лубри

Untitled, 2011.

Фотография

Детайли


Милен Радев, Марица Колчева, Яна Лозева, Гергана Петрова също по един или друг начин документират живота на новото поколение - партитата, кича, абсурда и следите на 90-те.  

Яна Лозева

Пряка светлина, 2014.

Фотография

Детайли

  • Материал: архивен отпечатък
  • Широчина: 70.00 cm    Дължина: 100.00 cm    Дълбочина: cm   

Яна Лозева

Пряка светлина, 2014.

Фотография

Детайли

  • Материал: архивен отпечатък
  • Широчина: 70.00 cm    Дължина: 100.00 cm    Дълбочина: cm   

Марица Колчева

meteorology observations, 2018.

Фотография

Детайли

  • Фотограф: Марица Колчева

Марица Колчева

a transmisiometer, 2017.

Фотография

Детайли

  • Фотограф: Марица Колчева

Марица Колчева

the puddle, 2017.

Фотография

Детайли

  • Фотограф: Марица Колчева

След 2007 г. и първата му софийска изложба в галерия „Пистолет“ Лубри започва активно да присъства на сцената за съвременно изкуство. А през 2011 г. кураторката Вера Млеческа го представя в рамките на платформата „Фон: Млади автори“ на галерия “Сариев”.

Лубри

Untitled, 2011.

Фотография

Детайли


Лубри е фотографът на странните нощни градски персонажи. Независимо дали на партитата в София или по улиците на Ню Йорк той успява да улови лекотата и удоволствието на нощния живот. Във фотографията му липсва каквато и да било цензура или претенция, той снима, изтощени party monster-и, драг кралици, бездомници или просто интересни хора.  

Друга ключова фигура на новата вълна българска фотография е и Михаил Новаков, който подобно на Лубри, улавя в снимките си ритъма на градското живеене.

Михаил Новаков

Малък свят във розово, 2014.

Фотография

Детайли


Важно е да се отбележи, че този тип фотографска образност бързо намира място и в институционален контекст. Михаил Новаков е представен със самостоятелната изложба „Коли, мацки и пейзажи“ през 2012 г., а Лубри с „Еклектики“ през 2016 г. в галерия “Васка Емануилова”, филиал на Софийска градска художествена галерия. СГХГ има ключова роля и за припознаването на фотографията в контекста на съвременното изкуство чрез основаването на фонд „Съвременно изкуство и фотография“ още през 2004 г. от кураторката Мария Василева.  

Михаил Новаков

Без заглавие, 2015.

Фотография

Детайли


Михаил Новаков

Без заглавие, 2014.

Фотография

Детайли


Мнозина от тези млади фотографи посягат към любителски или полупрофесионални лентови апарати от 80-те и 90-те години и запечатват момента в стила на snapshot (моментна снимка). Така характерната зърненост на филма, специфичната цветова тоналност на различните търговски марки лента, както и момента на случайност в светлинната среда остават характерни следи върху кадъра. Фотографите използват различните ефекти като преосветяване от заслепителната светкавица, докато друг път търсят дълбочина и дифузното осветление, което им придава известна носталгичност. Все пак, важното остава самият обект на снимката, а премислената композиция, както и осветлението са на втори план, ако изобщо ги има, едва след човека, случката, куриоза...   От началото на 2000-ите години се появяват и нови пространства, които търсят и излагат съвременна фотография. Така например през 2004 г. галерия “Сариев” започвала първоначално като място за керамика и фотография и до сега застъпва фотографията в програмата си, наред с други медии. Друго важно пространство е и галерия „Ластици“, основана от фотографите Марица Колчева и Десислав Лилков през 2012 г. в София първоначално като принтшоп. Година по-късно „Ластици“ се премества в много по-голямо пространство на ул. “Герлово” и вече с променена концепция – място за изложби, библиотека за фотографски книги, както и място за фотографски събития, уъркшопи и др. През 2014 г. пък към колектива се присъединява и Любомир Атанасов, с когото преместват галерията в квартал “Капана” в Пловдив, когато в контекста на програмата „Европейска столица на културата“ занаятчийският квартал трябва да се превърне в средоточие на творческите индустрии. „Ластици“ устоява на светкавичната джентрификация само две годни и затваря врати през 2016 г. През годините на своето съществуване галерията представя изложби на автори като Яна Лозева, Милен Радев, Димитър Кенаров, Райна Власковска, Гергана Змийчарова и др.  

Яна Лозева

Ела при мен, 2018.

Фотография

Детайли

  • Материал: архивен отпечатък
  • Широчина: 100.00 mm    Дължина: 70.00 mm    Дълбочина: mm   

Яна Лозева

Неозаглавена, 2016.

Фотография

Детайли


Друго пространство за фотография, което съществува и до днес, е галерия „Фотосинтезис“, която обаче е много по-класическа в разбирането си за фотографията. В последните години все по-отчетливо там се забелязва и присъствието на друг фотограф, който е един от малкото в България, които успяват да направят адекватна връзка между документалната фотография и съвременното изкуство. Това е Никола Михов, който от края на 90-те и началото на 2000-ите живее в Париж. Там той започва заниманията си с фотографията и постепенно се ориентира към документалистиката. Между 2009 и 2012 г. той развива проекта „Forget your past“, в който проучва и заснема социалистически паметници из цяла България. Проектът, който е представян многократно в най-различни изложби в България и чужбина, съществува и под формата на фотографска книга, издадена от ИК “Жанет” 45. Друг школуван в чужбина фотограф е Ивайло Стоянов, завършил в Германия. В неговата практика той отделя голямо внимание на материализирането на снимката във висококачествен принт и респективно рамкирне. Авторът търси едно абстрактно внушение на предметите, които той заснема в града или природата като изследва техните структури, фактурност и обеми и впоследствие манипулира снимката със средствата на софтуера, създавайки самостойни естетизирани образи.   

През 2013 г. Никола Михов и Ивайло Стоянов създават онлайн платформата Bulgarian Photography Now (http://www.bulgarianphotographynow.com), която цели да бъде своеобразен архив на най-значимите явления в българската фотография. В нея намират място проекти на български и чуждестранни фотографи, работили в България.   Други автори, които също работят в сферата на документалната фотография, но успешно намират място и в контекста на съвременното изкуство са Пепа Христова (Берлин) и Веселина Николаева (Утрехт). Фотографиите, които двете индивидуално създават са резултат от  продължителни проучвания, които се пресичат с полетата на различни хуманитарни дисциплини, като антропологията или социологията, върху определени сегменти на социума. В своя проект Sworn Virgins (“Заклети девици”) (2008-2011) Пепа Христова изследва трансформацията на пола през призмата на социалната роля и под тежестта традицията в изолирани места в Албания. Веселина Николаева също се стреми да показва серии от фотографии, които пълнокръвно разкриват съществуването на един малък социум и връзките му с външния свят, било то училище или едно гето. Тази социално ориентирана фотография, остава като цяло представена главно от базирани другаде автори. В практиката на живущите в България фотографи тя не отсъства, но е представена в повечето случаи в отделни кадри и без да е подкрепена от задълбочено изследване.   В последните години все по-популярен става и жанра на фотографската книга. През 2017 г. основаният от Десислава Панчева Sofia Art Book Fair е с фокус изцяло върху фотографски книги, а ко-куратор е Никола Михов. В изложението и съпътстващата програма се включват редица автори от най-новото поколение, експериментиращи с фотографията, сред които София Грънчарова и Максимилиан Праматаров. Никола Михов пък прави „ремикс“ на проекта си „Forget Your Past“, като моли съвременни художници да работят (буквално) върху книгата му. В изложбата със свои намеси върху книгата се включват Антон Терзиев, Атанасов, Вито Валентинов, Весела Михайлова, Калин Серапионов, Калоян Илиев – Кокимото, Калия Калъчева, Кремена Николова, Ивайло Стоянов и Велин Петков, Мария Налбантова, Мартин Ангелов, Мария Вълкова, Недко Солаков, Николай Панайотов, Лъчезар Бояджиев, Надежда-Олег Ляхова, Стефан Николаев, Станислав Беловски, Ясен Згуровски и др.  

Друга все по-налагаща се тенденция в последните години е и работата с намерена фотография. Автори като Радостин Седевчев, Тихомир Стоянов или Желко Терзиев интерпретират по различни начини темата за миналото и спомените, създавайки инсталации с намерени по битаците снимки и материали.

Радостин Седевчев

“The beauty of a naked body is felt only by the dressed races”, 2013.

Книга

Детайли

  • Фотограф: Радостин Седевчев
  • Материал: Намерено списание, акрилна боя, молив
  • Широчина: 16.00 cm    Дължина: 21.00 cm    Дълбочина: 0.40 cm   
  • Размери: 17 страници

Радостин Седевчев

“The beauty of a naked body is felt only by the dressed races”, 2013.

Книга

Детайли

  • Фотограф: Радостин Седевчев
  • Материал: Намерено списание, акрилна боя, молив
  • Широчина: 16.00 cm    Дължина: 21.00 cm    Дълбочина: 0.40 cm   
  • Размери: 17 страници

Радостин Седевчев

Кавър (детайл), 2017.

Инсталация

Детайли

  • Фотограф: Радостин Седевчев
  • Материал: Гум-бихромат, картон, поливинилацетат, мастиленоструен печат, маркер, графит, цветни моливи.
  • Размери: вариращи размери

Отвъд авторите, които малко или много се профилират във фотографията, тя, разбира се, става едно от средствата и на много художници смесващи различни медии в практиката си от 90-те насам. Фотографията е един от многото инструменти за художниците да визуализират своите идеи. Например тя им служи да конструират наратив или да документират определени аспекти на социалните връзки на съвременния живот. Камен Стоянов в своя Hallo Lenin (2003) представя в няколко отделни кадъра себе си стъпил на пиедестал на паметник. От определен ракурс, с каскет авторът забележително прилича на Ленин, чиито образ е премахнат от обществената скулптура след 1989 г. В случая Камен Стоянов документира един перформативен акт със средствата на фотографията. Такава е и фотографията на Лъчезар Бояджиев “Колко пирона в устата? Автопортрет с 2 кг. 12.5 см дълги пирони в устата” от 1992 -1995 г. (How many nails in the mouth? Self-portrait with 2 kg 12.5 cm long nails in the mouth, 1992-1995), която именно служи като документ от действието.  

Лъчезар Бояджиев

Колко гвоздеи в устата? Автопортрет с 2 кг, 12.5 см-ви пирони в устата, 1992.

Живопис

Детайли

  • Материал: дигитален печат върху хартия
  • Широчина: 60.00 cm    Дължина: 80.00 cm    Дълбочина: cm   

  • Описание: 1992-1995

    Работата "Колко гвоздеи в устата?" започна като вътрешна тревога, изразяваща рисунка с молив върху хартия, направена на терасата пред музея "Албертина" във Виена през лятото на 1992 г. По-късно тя се превърна в "Почит за Гюнтер Юкер ", част от цикъла на почитанията, показан за първи път в" Ориентация ", 4-то биенале в Истанбул, курирано от Рене Блок през 1995 г.

Други художници като Правдолюб Иванов използват фотографията подобно на принципа на намерения обект. В своята серия (Non works) художникът се натъква на редица обекти, които в отрязъка на кадъра подхлъзват съзнанието в един генеричен режим на възприятието, където предметът е банален и едновременно странен.     

От феноменологичния аспект на обекта се интересува и Петер Цанев, който умножава пространствено своите инсталации от реални обекти, като ги пренася и във двуизмерния свят на фотографията и между двете се организира непрекъсната перцептивна връзка.   Много художници от 90-те използват фотографията, за да запечатaт моменти от социалната трансформация на прехода, като показват буйната визуална експанзия на капитала в градското пространство и абсурдните контрасти на противоположни културни идентичности съжителстващи на една и съща градска площ. Такива са проектите на Лъчезар Бояджиев, Красимир Терзиев, Вероника Цекова, Боряна Венциславова, Александър Вълчев, Иван Кюранов и др. Фотографията е ключова медия още за редица други художници, сред които Боряна Венциславова, ранните работи на Иван Мудов заедно с кураторката Десислава Димова, Стефан Николаев, Викенти Комитски, Войн де Войн, Димитър Солаков, Мариела Гемишева, Калин Серапионов, Камен Стоянов и други. Много от тях използват медията, за да регистрират различни визуални кодове, независимо дали създадени от тях самите (Лъчезар Бояджиев (Chairs and Symbols. A project for peaceful co-identification, 1995-2001), Викенти Комитски (Начинът, по който си спомням тази сграда) или случайно открити в съвременната социална тъкан (Камен Стоянов - Инциденти).  

Масовото навлизане на дигиталните камери, както и на Adobe Photoshop и различни програми за обработка на изображения правят фотографията достъпна и предпочитана медия, която предлага огромна свобода на действие и неограничени възможности.   Лъчезар Бояджиев например, прави емблематичната си серия „Вакация“ от 2003 г. насам, в която заснема паметници из цяла Европа, след което изрязва самите конници от изображението. Конниците някога били представители на властта на съответното място са символично и буквално са изтрити от художника. Красимир Терзиев е също автор, който наред с видео, инсталация и обект, работи и с фотография. През 2003 г. прави серия фото-монтажи"Пост-урбанистични пейзажи", в която улични кучета в уголемен мащаб са апликирани в софийския пейзаж. По-късно пък в работата му се появява мотивът за космоса, който той интерпретира и през средствата на фотографията и дигиталния фотоколаж в редица работи като „Семейство“ (2015), „Apollo Melanin Programme“ (2018), „Apollo Albino Programme“ (2018) и др.  

Основно с видео и фотография се занимават живеещите в Париж художници Валентин Стефанов и Нина Ковачева. През 2018 г. в рамките на фестивала „Фотофабрика“ двамата представиха в СГХГ изложбата „0 за черно, 1 за бяло“, която проследяваше фотографските им проекти през годините.   Боряна Росса прави редица фотосерии и фотопроекти, които продължават феминистките и политически послания в работата й. Такива са например „Робот, революция, онанизъм!“ с Олег Мавромати от 2004 г., „Амазонска броня“ и „Перверзни зеленчуци“ от 2013 г. Боряна Росса често обвързва фотографията със своята практика на пърформанс артистка. Фотографиите и освен, че са документ от нейни пърформанси придобиват самостоятелен живот в галерийно пространство. Те са специално заснети и допълнително естетизирани от подредбата в пространството, редуването на различни формати и комбинирането и с различни други медии като видео, които художничката организира в една цялостна инсталационна среда.  

Наред с Боряна Росса, Даниела Костова е също от „българската диаспора“ художници в САЩ. В последните години Костова прави хиперреалистични фотографски инсталации и серии, в които се занимава с различни социални теми и проблеми на американското общество - от семейството и възпитанието до културните различия и страха.   Художниците от най-младото поколение търсят във фотографията нови възможности за изразяване. Младата художничка, базирана в Берлин, Марта Джурина например, комбинира класическата техника на фотограмата с живопис. Марта Джурина буквално рисува със светлината като насочва светлинни лъчи от спектъра на светлината върху фоточувствителна хартия, за да получи техния спектрално противоположен цвят. Техниката изследвана от най-смелите оригинални експериментатори на школата “Баухаус” като Лазло Мохоли-Наги, разкрива пред младата художничка възможностите да работи, както със светлината, така и с материалността на фотографията. Тя работи със самата фотохартия, като и придава различни форми, така че произведението и се превръща самостойна скулптура с обем и ритъм, която тя инсталира на различни от хоризонта на зрителя височини.   Мартин Атанасов (с творчески псевдоним Атанасов) пък работи на границата между концептуална фотография, колаж и фотокнига. София Грънчарова избира и уголемява фрагменти, отпечатъци или изображения от модни списания, които после интегрира в текстилни инсталации.   

Така фотографията от последното десетилетие се обогати от много нови имена и различни технически прийоми, както и разшири значително тематичния си диапазон. Може да се каже, че фотографията днес в България се радва на широка публичност, институционално представена е и присъства във целия спектър на визуалното изкуство.